понеделник, декември 31, 2012

Майлс: Автобиографията - Майлс Дейвис

Книгата е като хроника на онова невинно време, в което героите, нищо неподозиращи и безразсъдно смели, били изцяло обсебени от жаждата за знание и жаждата за слава. Досущ като джуджета в митологията на Толкин, те копали толкова на дълбоко и толкова алчно, че открили скъпоценности, които никой друг до този момент не е откривал. За откритията мнозина от тях заплатили с живота си. Забравени, епични времена, в които популярната музика е била джаз. На никого не му е хрумвало да ѝ даде отделно име. За хората от онези дни, това е било просто музика.

When I heard Diz and Bird in B's band I said, "What? What is this!?" Man, that shit was so terrible it was scary. I mean, Dizzy Gillespie, Charlie "Yardbird" Parker, Buddy Anderson, Gene Ammons, Lucky Thompson, and Art Blakey all together in one band and not to mention B: Billy Eckstine himself. It was a motherfucker. Man, that shit was all up in my body. Music all up in my body, and that's what I wanted to hear. The way that band was playing music - that was all I wanted to hear. It was something. And me up there playing with them. 

Между дванайстата и осемнайстата си година малкият Майлс успява да изгълта теорията, да научи наизуст всички произведения, до които е успял да се докопа, сменил е няколко оркестъра, попътувал е малко и вече е в почти пълна готовност, светът да разбере за него. Желанието му да свири е толкова голямо, че почти не се разделя с тромпета. Носи го навсякъде и свири при всяка възможност.

At Lincoln High, the band under Mr. Buchanan's direction was a motherfucker. We had a hell of a cornet and trumpet section. It was me, Ralaigh McDaniels, Red Bonner, Duck McWaters, and Frank Gully - who played first trumpet and was a bad motherfucker.

By the time I was fifteen of sixteen, I had learned how to play chromatic scales, too. When I started playing that shit, everybody around Lincoln stopped and asked me what I was doing. They started to look at me differently after that. 

След първата среща на младия Майлс с Бърд и Дизи Средният запад внезапно му отеснява и той се премества в Ню Йорк с идеята да учи в Джулиард. Планът му включва и повторна среща с двамата му идоли. Да ги открие обаче в онези дни се оказва нелека задача, отнемаща доста време. Не всеки е в състояние да го упъти. Ню Йорк през 40-те е доста странно място и много различно от това, което го познаваме от филмите сега. Както повечето градове по онова време и мегаполисът е бил стриктно разделен на черни е бели квартали. Харлем и Бронкс например са били кварталите на заможните чернокожи.

С времето разочарованието от престижното училище става все по-голямо. За негов късмет Джулиард не е единственото висше учебно заведение за музика в Ню Йорк. Минтънс, Сесил Хотел, Дъ Стрийт, Спотлайт, Три Дюсис, Келис Стейбъл, Хийтуейв и много други също предлагат уроци, предимно в малките часове на нощта.

I turned around and there was Bird, looking badder than a motherfucker. He was dressed in these baggy clothes that looked like he had been sleeping in them for days. His face was all puffed up and his eyes were swollen and red. But he was cool, with that hipness he could have about him even when he was drunk or fucked up. Plus he had that confidence that all people have when they know their shit is bad. But no matter how he looked, bad or near death, he still looked good to me that night after spending all that time trying to find him; I was just glad to see him standing there. And when he remembered where he had met me, I was the happiest motherfucker on earth. 

След повторната му среща с Бърд и Дизи славните моменти започват да се сливат. Животът и плочите се въртят на 78 оборота, а денонощието често има повече от 24 часа.

Всички сме чували и чели истории за бурния живот на рокаджиите от 60-те. Историята на Майлс Дейвис обаче идва доста по-рано и доста се различава от тяхната. По-точно в нея има и рокаджийското, но и нещо повече. Ще прочетете в големи подробности какво се е променяло в музиката във времето, когато още не е имало добре организирани звукозаписни компании, които да определят какво да се свири, а музиката се е правела директно в клубовете, колко е важно непрекъснато да експериментираш и да сменяш хората, с които твориш, защо стиловете не са важни стига това, което правиш да е нещо ново и защо е много важно да движиш музиката напред и никога да не поглеждаш назад.

Силно впечатлен съм от начина, по който Майлс Дейвис подхожда към музиката, без значение от стила. За него това е наука, която трябва да бъде систематично изучавана. Нещата, които ти си открил и другите са открили се взимат предвид, точно както теоремите в математиката. Използваш ги, създаваш нещо твое, записваш го и продължаваш нататък.

After this gig, or somewhere around this time, I started realizing that most rock musicians didn't know anything about music. They didn't study it, couldn't play different styles  - and don't even talk about reading music. 

Освен нещата свързани с музиката и много лични неща, в книгата има и много истории, които Майлс Дейвис използва, за да вземе отношение по много болния за него въпрос - расизма. Признавам, че в началото изказванията му ме дразнеха, но постепенно започнах да гледам на проблема отчасти и с неговите очи. Научих и доста интересни факти свързани с проблема. Все пак съм доволен, че в преобладаващата част от книгата той се занимава с музиката, а не с такива неща. Много ценна книга.

When you work with great musicians, they are always a part of you - people like Max Roach, Sonny Rollins, John Coltrane, Bird, Diz, Jack DeJohnette, Philly Joe.

The shit that we played together has to be somewhere around in the air because we blew it there and that shit was magical, was spiritual.

сряда, декември 26, 2012

Островът на съкровищата - Робърт Луис Стивънсън


Карамба! Много добра книга. За разлика от други приключенски книги, писани преди векове, не ти става скучна и не ти досадява. Отдавам го на това, че въпреки премногото подробности, действието не се развива бавно, а повествованието не винаги е от гледната точка само на един герой. Това, че мисията на Добрите е обречена на успех почти от самото начало, малко разваля нещата, но всевъзможните други детайли компенсират загубата на изненадата.

От първото прочитане на книгата, когато явно не съм бил особено наблюдателен към четивата, не съм запомнил много. Може би само историята в общи линии и това се оказа добре, защото този път забелязах други разни интересни неща. Направи ми впечатление например това, че за различните си герои, Стивънсън използва различен говор и различен диалект. Например, когато историята се разказва от името на Джим Хокинс езикът е леко ученически, много добре школуван, без цинизми и доста обстоятелствен. Езикът на доктор Ливси пък е на човек образован, отговорен и с положение, който просто в следствие на странно стечение на обстоятелствата се намира не в любимия си клуб, ами на остров в търсене на съкровище. Начинът на изразяване на скуайър Трилони ми се стори леко грубоват, а този на капитан Смолет - направо простоват. На Джон Силвър пък му се налагаше да говори по един начин с доктора и скуайъра, а пък по съвсем различен начин със събратята си пирати.

Интересно ми се стори също това, че книгата започва сравнително страховито, а пък в последствие става доста по-безобидна. Според мен, с вкарването на Били Боунс в историята, книгата моментално придобива потенциал за нещо доста по-загадъчно, по-тъмно и по-кърваво. Но явно авторът е решил да не стресира излишно читателите си.

Останах доволен и от морската част - маневрите, платната, въжетата, частите на кораба и посоките спрямо вятъра. Описани са в много добри подробности и е направо изненадващо, колко много от тези тънкости от занаята са се запазили във времето.

сряда, декември 19, 2012

Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света - Уилям Сароян

Преди като чуех за Уилям Сароян, чувах само Уилям, само американското в него. А след прочита на този негов сборник с разкази чувам вече само арменското Сароян. За мен това вече не е име на американски писател, а име на един от наследниците на милионите източноевропейци, които са заминали за Америка без да се отказват от етноса, езика, религията, роднините си. Докато такъв човек спи следобед, при него може да влезе баба му, да го събуди, за да си приказват, после да извади карти, да играят скамбил, бабата все да го бие, а през това време да разправя как в старата родина откраднала три пакета цигари от един бакалин, който се опитал да я излъже с рестото, защото тя не може да смята. 

Сароян не разказва директно и не обича пряката реч, той опитва (и понякога успява) да разкаже за един вид особени усещания, които са на ръба на доловимото и осъзнатото. Те могат да бъдат събития или емоции, които са ни познати, но не можем да ги дефинираме прецизно, защото са странни. Тези усещания са силно субективни и може би витаят в не голям брой хорски глави. Затова и разказите на Сароян не са универсално разбирани и харесвани от всички. Аз, например, много силно харесах „Тигърът на Трейси“ и онзи за бабата. Има и други интересни, но в тях има толкова много неизказано с думи, толкова много необяснено, че понякога чак дразнят с претенциозността си. Четеш първи, втори, пети и е все една и съща трагична обърквация. Истории за едни и същи непрокопсаници, на които един бог знае какво им витае в главите, но се държат адски нелогично и то в свой ущърб. Това последното им придава много тъжен и истински вид, все едно четеш за твоя съученик от последния чин, който не беше кой знае колко по-глупав от останалите, обаче някак изпадна от системата и не завърши даже четвърти клас. А беше добър по характер и верен като куче. 

Сароян се хвали, че никога не е спечелил и един долар по друг начин, освен чрез писане. Да стане прочут писател му е било нещо като фикс-идея и с гордост приемал, когато по заведенията го разпознават и го черпят за това как хубаво е написал „Гневът на мравките“. Което, разбира се, е написано от Стайнбек.:)

Представителна извадка от цитати има в коментарите.

четвъртък, декември 13, 2012

Гореща линия Офиучи - Джон Варли

Класическа фантастика от 70-те, пълна с космос, клонинги, космически кораби и извънземна заплаха. Ако сте човек без особено въображение или просто не обичате фантастичната литература, което си е почти едно и също, напълно е възможно и да не видите друго в романа. А всъщност има много друго, което е различно, оригинално и неочаквано, дори за изчелите стотици томове с фантастични варианти на бъдещето.

Живели си хората най-благополучно, колонизирали някоя и друга околна планета или спътник и в един хубав момент започнали да получават интензивен поток от информация от галактиката Офиучи, намираща се на 17 светлинни години от Земята. Оказва се, че това е безплатен подарък от някаква щедра и много напреднала цивилизация, която съвсем очевидно има много близки наблюдения върху хората и им предлага своите достижения. Голяма част от информацията е неразбираема, друга е силно изкривена от трансфера, но и малката част, която хората разбират, ги повежда скокообразно напред. Промени на собствената ни ДНК, симбиоза с други видове, клониране, запазване на съзнания и посаждането им в нови клонинги, означаващо на практика безсмъртие. И така 300 години рахат. Докато не идват Нашествениците. И случайно по същото време не пристига последното съобщение от Офиучите, с което искат да им се плати. 

Това е голямата картинка, а малката, личната, ни разказва историята на Лило, талантлива генетичка, която неколкократно се забърква във фатални за нея нелегални... Не, поне нея като по-интересна ще ви я спестя.:) 

Дразня се, когато в разни сериали ми се показва, че хората от бъдещето, ще са същите двукраки неандерталци като нас. Нелепо е да им облечеш шарени трика и да кажеш примерно: Добре дошли в 27ми век! В тази посока книгата е много по-смела от повечето фантастики, в които хората си остават застинали като организъм и съзнание. Човечеството има шансове, само че ключовата дума е трансхуманизъм.

Книга кратка, но с такъв мащаб на интересните допускания, че ще бъде препоръчвана от мен дълго време. Романът е номиниран за Локус.

Според мен желанието да обработваш земята с голи ръце и да ядеш плодовете на своя труд е безобидно, но глупаво до немай-къде. 
*** 
Достигна до идеята, че човешката раса се израждаше в идиоти, като липсваше ясна делителна линия на такава промяна. 
*** 
— Да ви почерпя ли? 
— Предпочитам нещо слабо токсично! Оставям на твоя избор!

четвъртък, ноември 29, 2012

Реторика – Бранислав Нушич

Бранислав Нушич е добре познат на почитателите на качествения хумор, но освен това навремето в родината си е бил и уважаван лектор и капацитет по реторика. Той е написал и тази книга, която има вид по-скоро на учебник, но учебник не за ученици, а за всички възрастни, които желаят да се изразяват по-сръчно и по-ефикасно, когато говорят пред хора – медийни фигури, политици, адвокати, военни, духовни и корпоративни лидери. И не на последно място, тя е за всички нас, които предпочитаме да задаваме тона при общуването си с другите, а не да се водим по чуждите воля и мнение. Има подробни инструкции и примери как се пише завладяваща реч и в коя нейна част какво и по колко да се казва. 

Реториката е много красиво нещо, с което все по-малко хора се занимават достатъчно сериозно. Робърт Пърсиг се е занимал, но колцина освен него? Сама по себе си тя всъщност може и да не е чак толкова интересна, но крайният ефект, който има прилагането й върху слушателите, е забележителен. В общуването си съвременните хора все по-често клонят към това да се превръщат в единаци в разрез с природата си на глутнични животни. Затова този, който овладее реториката, би имал голямо предимство да убеждава слушателите си в своята истина. 

Книгата представлява изключителна ценност. На достъпен език тя осветлява материя, за която няма особено много източници, а камо ли пък качествени. Това, че е писана толкова отдавна (1934), не е нейна слабост, защото обектите (хората) и инструментите на реториката (речта) не са помръднали съществено от хилядолетия. 

Последната третина на книгата, в която се изброяват значимите оратори през различните епохи, според мен е излишно суха и отстъпва по стойност на началото, но вероятно може да представлява полза за някой изследовател с чисто научни интереси. В тази връзка интересна статия за същата книга през академичния поглед на проф. Донка Александрова може да се види тук

Нито една страст не е такъв неприятел на разума, както гневът. 
Квинтилиан
*** 
Истинският човек е нищо, ако не утешава тъжните и не помага на бедните. 
Гаутама Буда

четвъртък, ноември 22, 2012

ХЕЙЛО – Падането на Рийч – Ерик Нюланд

Ерик Нюланд (не озъбения, другия) е писател, който работи за Майкрософт и пише книги по техни хитови игри. Това може да звучи евтино, продажно или с ниско качество. Как може човек да Твори по поръчка, на заплата и то при най-големите злодеи на света? Та нали писането на вдъхновяваща фантастика почива единствено на божествената искра, която озарява малцина щастливци? Е, нищо подобно. Човекът си е написал първокласен екшън-роман, който увлича и създава интрига. Приключения, военни операции, тактики, извънземни раси и техните нашествия, опасности, футуристични оръжия. Присъствие на жени = 0, освен ако не са по-бързи и по-смъртоносни от мъжете. 

Книгата разказва главно за Спартанците – елитен отряд от подобрени с импланти войници, които нямат аналог в човешката история. Създаване на отряда, тренировки и първи намеси в конфликта с новопоявилата се извънземна заплаха – Съглашението. Отблизо проследяваме съдбата на командира на отряда на Спартанците – Джон-117, който в едноименните игри е по-известен като Master Chief. Хронологически това е първата книга от вселената на Хейло и всъщност до загадъчните структури със същото име стигаме буквално в последните страници и дори не научаваме за епохалното значение на находката.

И вие, хората от филмовата индустрия, които редовно четете тук, да знаете, че толкова години долни лъжи, че най-накрая ще направите филм по Хейло 3, стигат. То Хейло 4 излезе тоя ноември, а ние още филма си чакаме... Ще ни останат май само онези велики трейлъри с дядките. Могъщи!

пп
Между 1 000 000 и 2 000 000 благодарности на the young padawan, който ме снабди с книгата, на която се канех от толкова много време.

сряда, ноември 21, 2012

Законът на Бош - Майкъл Конъли

"Изгубена светлина" - така е оригиналното заглавие и пак няколко самосвала подтекст са си заминали безвъзвратно при фриволната му замяна. Аман вече, ще направя протест на Орлов мост срещу заменките на заглавия в криминалната литература! Стига издателски произвол!:)

А сега по същество. След седмици изтезания с книги, които не спорят, започнах да чета тази, която ми беше подарък от колегите от работата. Две нощи и свърши. Толкова със скуката.

Заварихме Хари напуснал полицията, но не и останал без работа. Разследва стар случай, но сам, без значка, с по-малко приятели, които да му помагат, правят неофициални справки и издават трохички вътрешна информация. И всичко това пак е прекрасно, докато в дирите му не влизат едни едри фигури, пред които "извинявайте, аз неволно" не важи и след рандеву с тях просто изчезваш. Като цяло заплетена работа, но човек може и да се ориентира в кълбото привидно случайни събития, ако си зададе правилните въпроси. Като например: Защо е нужно при снимките на стандартна холивудска продукция в кадър да бъдат използвани истински два милиона на пачки? След 9/11 властта и опасностите в свободна Америка са като куршум с изместен център. А после "най-случайно" отидохме до Вегас, защото там е ти_знаеш_коя, научихме теорията за единствения куршум и за финал Хари беше възнаграден с толкова неочакван подарък, че нямаше повече накъде.

Музикалният избор в романа беше в традиционния стил - бели хора свирят джаз като черни, или иначе казано, 5 диска Арт Пепър. От тях в програмата ще чуете само Арт Пепър с Джак Шелдън – You'd Be So Nice To Come Home To, Арт Пепър с Лий Кониц – The Shadow Of Your Smile, Високо напрежение  (когато Кизмин го предупреди, че лошите са по петите му) и Straight Life, когато описваше проблясващите спомени на учителя му по саксофон. В старческия дом бившият музикант Шугър Рей се беше оказал най-подходящият учител за Хари, просто защото нямаше никаква представа как да преподава.

Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и да любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява.

четвъртък, ноември 15, 2012

Сборник с разкази, първи том - Чудомир

Чудомир е явление, той е достатъчно голям майстор, за да е обсебил така умовете на читателите си, че те да не могат и да не смеят да си помислят да променят, добавят или коментират написаното от него. То им е предостатъчно. 

Докато за пореден път препрочитах този том сигурно десетина пъти спирах да чета и докато си бършех сълзите от смеха, препрочитах пасажът-причина на който се случеше в стаята. Чудомир трябва да бъде споделян, той не е за самостоятелно четене. И знаеш ли защо? Защото пише за изключително интересни и смешни хора, хора като мен и теб. Четеш, наблюдаваш ги през насмешливото му око и си викаш: Ей, ама тоя е също като мен оня пък, когато... И в бъдеще, ако попаднеш пак в подобна нелепа тъжно-смешна ситуация, се сещаш първо за Чудомировата такава и твоята се превръща моментално само в смешна.

Сравненията. Те са едно от най-важните оръжия в арсенала на хумориста, а Чудомир е извел генерирането и употребата им на "качествено различно ниво", както е прието да се казва. На страница по 2-3 и то много точно поразяващи.

Сигурно знаете, че Чудомир е бил художник. Със съответното образование, опит и талант. В книгата има вмъкнати негови рисунки на някои от по-главните персонажи. Само на хора, там му е най-голямата сила и майсторство, както в рисуването, така и в описването им с думи. Гигант, титан! Просто... нямам достатъчно думи за възхвала.

Интересна е забележката в края на книгата, че Чудомир сам е помолил как да бъдат подредени разказите в тези три тома събрани съчинения. Не са хронологически, не са тематично или по общи персонажи, а по някаква негова логика, съдържаща почти недоловима разлика в нивата и вида на хумора.

Ще отида в Казанлък и Турия на поклонение. Няколко пъти. И даже не ми се чака до пролетта.

Цитати няма да има, така или иначе навсякъде е пълно с тях.

вторник, ноември 06, 2012

Черни дупки и бебета вселени и други есета - Стивън Хокинг

Книгата е интересна за четене (или слушане под формата на аудио книга), защото е разнообразна. Състои се от 16 речи, лекции или някакви други такива слова, които през годините авторът е държал някъде. Може да не обичате физиката - тогава четете историите от детството на Хокинг, през студентството и разболяването му от АЛС. Какво може да постигне един обикновен човек с достъп до добро образование, как той може да се бори с тежко заболяване и да се занимава успешно с научна работа. Може би един от най-приятните отговори, които науката не е могла да даде в неговия случай, е точно колко нютона е силата на интелекта и на желанието за живот. Чудно ми е, но тази част ми беше по-интересна. Чел съм и други негови книги, но все за Вселената, Черните дупки и как е стигнал до познанието за тях, а тази личната част ми беше непозната. 

Безспорно приносът на Стивън Хокинг към съвремената наука е голям, но още по-голям е към това да я обяснява на неспециалистите на популярен език. Така че и аз, и ти да можем да разбираме най-новите достижения и когато някъде стане дума за Хоризонт на събитията, сингулярност или какво е било преди Големия взрив, да можем със самочувствие да се включим в разговора. 

Направи ми приятно впечатление отношението му към Струнната теория, сравнително често споменавана от хора, които не са особено запознати с материята. "Математически може да е добра, но тя не е направила нито една прогноза, която после да е потвърдена с експеримент." В превод за мен това означава: А бе я не ме занимавайте с глупости!:) 

А по повод твърдението на Айнщайн, че Бог не играе на зарове, Хокинг допълва: "Не само, че играе, ами понякога така ги хвърля, че не можем да видим какво е хвърлил."

понеделник, октомври 29, 2012

Реализъм – Керстин Щремел

Аз съм реалист, така възприемам и реагирам на нещата от живота. Затова и ми допадат произведенията на тези художници, на които им се разбира какво са нарисували. Не ми е нужно да е идеализирано, не ми трябва да е загрозено до неразпознаваемост. Обичам ябълките да приличат на ябълки, хората от портретите да имат ни повече, ни по-малко от две очи и то на установените места, а на пейзажите долната половина да е земята, а горната – небето. 

Има особена магия да четеш за живопис и на момента да намираш в картината това, което други хора са забелязали и вече са обсъждали с години. Това е нещо като дегустация на вина в компанията на опитен сомелиер. 

Тази книга разказва за реализма като течение в изкуството въобще. Как още през Ренесанса имало художници (Караваджо - Кошница с плодове (1599), Веласкес с неговия папа Инокентий Х (1650)), които в отделни свои картини опитвали да рисуват сякаш правят снимка на своя обект. Разбира се, по онова време това не било прието и тези им картини били смятани за слаби. Доста по-късно обаче, вече през любимия ни 20ти век, нещата се променят и балансът се променя в полза на забелязването и пресъздаването на необичайната красота на обичайните неща, 1 към 1, без ретуш. Затова обяснявайки реализма в началото на увода си авторката на книгата казва така: „След лутането в обилието от стилистични направления в изкуството на двадесети век – експресионизъм, футуризъм, вортицизъм или кубизъм – за възприемането на които се искат не малко усилия, завръщането към реализми предизвика не една въздишка на облекчение у мнозина любители на изкуството.” За мен и моя вкус това е много точно казано. 

Иначе книгата има приятна постройка. Първата й четвърт ни запознава най-общо със събитията през века на разцвет на реализма. Споменати са автори, събития, войни, държави и политики, които са повлияли нещата да се случат по този начин. Останалите три четвърти са представяне на най-изявените автори от жанра с по 1 тяхна картина. Кратко, ясно и нагледно. Срещнах няколко познати имена като Фрида Кало (не я харесвам), Исак Бродски (портретът на Ленин най-долу) и Едуард Хопър (нали помните неговите Нощни птици от първия роман за Хари Бош?), но повечето са абсолютно неизвестни за мен. Не харесах наличието на доста немски художници, но явно според авторката имат все някакви заслуги, за да ги включи. Харесах много – американската готика на Грант Уд, градската естетика на Ричард Естис, нарисуваните родители на Ото Дикс и портретите на Чък Клоус, но най-много се впечатлих от Дъвки-топчета ХV на Чарлс Бел, която краси и корицата. Да, тази машина е нарисувана с маслени бои върху платно и виси в някаква галерия в Ню Йорк.
PS (07.06.2017)
Благодарение на любезния интерес към този скромен блог на хората от онлайн-галерия Артси и тяхната мисия да направят изкуството достъпно за всеки, с голямо удоволствие оставям тук препратка към тяхната галерия с творби на Ото Дикс. Вероятно ще си спомните, че някои от тях ги имаше в гимназиалните учебници по история като илюстрации на периода между двете войни.

четвъртък, октомври 25, 2012

Колко е важно да бъдеш сериозен – Оскар Уайлд

Това е пиеса, за пръв път играна през 1895. Забавна, смешна, ама много. Езикът и диалозите са на такова високо ниво, че просто не се сещам с какво да ги сравня. Интелигентно написано, фино, изящно. Прелестен хумор във всеки ред, че даже и помежду. Възможно е да сте я гледали например в театъра на Армията, но и да не сте, може да я гледате на филм, или да я чуете под формата на аудио книга, както направих аз. Джуди Денч чете репликите на лейди Бракнел, а нали се сещате, че тя играеше и същата роля в зашеметяващата екранизация от 2002 със звездното участие на Колин Фърт, Рупърт Евърет и Рийз Уидърспуун? На практика сигурно половината текст се е превърнал във вече класически цитати, познати на мнозина. Въпреки това не мога да се сдържа и ще приложа един-два. Или три.:) 

My dear fellow, the truth isn't quite the sort of thing one tells to a nice, sweet, refined girl. 
*** 
Ah! That must be Aunt Augusta. Only relatives, or creditors, ever ring in that Wagnerian manner. 
*** 
Jack: That, my dear Algy, is the whole truth pure and simple. 
Algernon: The truth is rarely pure and never simple. Modern life would be very tedious if it were either, and modern literature a complete impossibility! 

Действието се върти около двама ергени около 30те, които са здраво хлътнали по две госпожици във възраст за женене. Чувствата са взаимни, но пречките пред всеобщото розово бъдеще изглеждат непреодолими. Най-невероятни лъжи се оплитат една друга, за да изкристализира накрая истина по-невероятна и от тях. Огнедишаща леля, разсеяна гувернантка, поп и иконом допълват менажерията със съвсем не маловажни реплики и заслуги за очаквания и заслужен хепиенд. Това е книга, която веднага щом приключите и ще ви се прииска пак да прочетете.

четвъртък, октомври 18, 2012

На Изток от Запада - Мирослав Пенков

Не е здравословно толкова често да се четат нови български автори, но така се получи. Конкретно Миро пише добре, умее да разказва интересно и за да понечиш да му го отречеш, трябва да си много по-предубеден от мен. От сборника му с разкази обаче като цяло остава едно впечатление за разпиляност. Различни сюжети, от различни времена, различен стил. Сякаш е експериментирал с всичко, което му е било интересно, и после механично го е събрал в една книга. Обединяващо е единствено заглавието и то при условие, че книгата е адресирана към чужденци. Написана е на английски и излиза първо в Америка. За тези, за които роден е Западът, този наш Изток би могъл да бъде екзотично-интересен. За нас обаче той е единствено ежедневие и четенето му не може да мине без снизходителна усмивка. „Къде отиваш ти, може би?“ 

Споделям теорията, че за да бъде един човек добър в заниманието си, той трябва да го познава по-добре от всичко друго. Хайтов си пише за Родопите, Чудомир – за казанлъшките села, Йовков – за Добруджа. И това е. Ако Елин Пелин реши да пише за космос, се получават глупости от рода на Ян Бибиян. Затова пък по тази тема автентично пишат хора като Артър Кларк и Карл Сейгън. 

Според мен, (не че ме пита някой, но аз да си кажа) ако иска Мирослав Пенков да напише силна и незабравима книга, която хем ще се хареса на читателите, хем ще му създаде име, че си е заградил златодобивен периметър в българската литература, трябва да се ограничи с една тема. Като се позапознах с опита и уменията му, най-подходящо ми се струва или да пише за тези, които са били деца през Виденовата зима, или за семействата на тези, които избягаха от България веднага щом това стана възможно. И двете групи не са малки, и в двете има достатъчно драма и емоционален заряд. И в двете има достатъчно четящи и платежоспособни хора, които биха дали пари, за да прочетат за своя живот на книга. 

Другата ми важна забележка е да пише весело. Тъжни книги много трудно се препрочитат. Тъжните книги, ако изобщо ги довършиш, веднага ги бутваш някъде и никога не се сещаш да ги препоръчаш на приятелите или семейството си. Просто защото не искаш да натъжаваш хубавите хора по тая земя. Достоевски и Чехов може да са големи майстори, обаче никой не си ги държи до възглавницата оръфани от употреба, та да си почете някой път за удоволствие и разтуха. 

Разбира се, има и читателки с по-нежни души от моята, които Миро е успял да спечели по-лесно от мен.:) Отначало реших, че небезизвестната поетеса Мария Донева също е от тях, но после видях, че след като е дочела книгата, също не е било опиянена. 

Благодарностите този път са за Бойко, който ми препоръча и даде книгата. 

За обобщение - като човек Мирослав Пенков е много интелигентен, доста скромен и ненатрапчив събеседник, в което можете да се уверите от множеството интервюта в youtube с него, а от разказите му най-много ми хареса „Девширме“ – богатство от език, стил, използвани похвати. Въобще, един много добре въоръжен писател, който просто трябва да продължава да пише.:)

четвъртък, октомври 04, 2012

Фани Мей – Франк Хърбърт

„Фани Мей“ има постройка на образцово криминале. В първите страници сме въведени в престъпление, което застрашава живота на почти всички разумни същества във Вселената. Призована е прозорливата личност на Йори Х. Маккай (Извънреден Саботьор), който разнищва случая в рамките на няма и 300 страници. Както подобава, решение на драмата е намерено в последния възможен момент, злодеите си получават заслуженото, а младите се обясняват в любов. 

На книгата като цяло може да се гледа и като на езиков експеримент. Проблем има, когато събеседниците не се разбират, когато говорят на различни езици. Когато си уеднаквят понятията и дефинициите, нещата се изясняват, хората се успокояват и конфликтите стихват сами. 

Нарочно търсих сред характерните встъпителни цитати преди всяка глава нещо идейно, което да препиша тук, но за съжаление този път не харесах нищо. Голяма част бяха обикновени абсурди, които да ни накарат да се чешем по главите и да се чудим на разсъжденията на Пан Спечите, Лаклаците, Рийвите или някоя друга още по-недоразбрана раса. Те умишлено са такива, придават автентика. На мен ми се сториха леко прекалени и диалозите на Йори Маккай с Кейлбана (т.е. голямата част от романа), при които никой не разбираше достатъчно другия, но явно на автора му е било необходимо.

Не одобрявам смяната на оригиналното заглавие, което подсказва поне бегло насоката на развръзката. Корицата на българското издание също няма особена връзка с действието. 

Фани Мей (Federal National Mortgage Association) е популярно наименование и на един от ипотечните гиганти в Америка, който през 2008 беше спасен от държавата. Просто за информация. 

Още за същата книга при Алвин.

неделя, септември 30, 2012

Игрите на Вор - Лоис Макмастър Бюджолд

Не бях чел досега нищо от тази авторка, дори не знаех, че е жена. Не знам дали това е било образователен пропуск, защото основно заради книгите си именно от Бараярския цикъл (общо два-тринайсет) Бюджолд е получила четири пъти награда Хюго, с което изравнява рекорда на Хайнлайн. Звучи си като достатъчно солидно признание от света.

Малко е странно да четеш военна фантастика, писана от жена. На старта те натоварва с предразсъдъка, че няма да се справи, после донякъде си наваксва, макар така и да не се стига до същински сражения. Така ми се струва, защото в първите 130 страници (на книга от 300) читателят (аз) има чувството, че авторката няма идея накъде да поведе действието. А то си е доста умряло - разговори, разпределение, размисли, почти никакви опасности. Предполагам това е била и една от причините Алвин да влачи тази книга два месеца, а аз да се приспивам с нея две седмици. След мудното начало обаче, нещата започват плавно да набират скорост и заряд. Импровизациите на Майлс Воркосиган стават все по-рисковани и с все по-печеливш за него резултат, докато накрая не спаси деня, света и ... императора.

Езикът е много богат, стилът - безупречен. Объркваше ме обаче въвеждането на разни герои и истории от миналото на Майлс, за които трябваше да се досещаме от предишни книги, които обаче не сме чели. Също така прескачането от една комбинация на друга, от един заподозрян на друг, от една планетна система на друга. Имена, чинове, бази, разположения, входове и изходи. Доста бяха, но се справих някак. Не е приятно като усещане автор да те кара да се връщаш и да препрочиташ, защото не си го разбрал от първия път.

На мен лично Майлс ми беше симпатичен, той е проектиран да бъде такъв. Млад, физически слаб, увреден по рождение, но пък с блестящ ум що се отнася до лъжи и комбинации. Работата е там, че той не умее нищо специално, няма скрити (джедайски или каквито и да е други) сили и това може би е слабата страна на избора да пишеш много истории с все такъв главен герой. Никой няма да повярва, че той все на късмет ще се измъква от превъзхождащия го враг. Такъв враг започва да добива карикатурен вид като носорага и глигана от Костенурките нинджа. Хем е по-силен, хем с малко хитрост винаги го биеш. Затова Майлс Воркосиган за мен не е от типа любими герои, чието име избираш за никнейм.

Текстът на книгата може да бъде намерен тук.

Правилният избор никога не е само един. 
*** 
Няма никаква морална разлика дали носиш отговорност за един, или за десет хиляди. 
*** 
Правило първо: Можете да отхвърлите решението на тактическия компютър само в случай, че знаете нещо, което той не знае. Правило второ: Тактическият компютър винаги знае повече от вас. 
*** 
Домът е там, където рано или късно всички се завръщаме. 

петък, септември 21, 2012

Колела – Артър Хейли

Мястото е Детройт, автомобилното сърце на Америка. Времето е началото на 70те, когато Голямата тройка (Форд, Дженеръл Мотърс и Крайслер) годишно произвежда общо около 10 милиона коли. Това значи, че от конвейра на всеки 50 секунди слиза една готова кола. 24/7/52. Ти знаеш ли колко голямо е всичко това? Колко власт, пари, хора, интелектуален труд се въртят в тази машина? Нови модели и материали, изострена конкуренция, борба за пазарна ниша, срокове по-къси отколкото можеш да си представиш. За времето си това е най-грандиозното производство в света. Който работи във високите етажи на автомобилната индустрия, е в света на кредитните карти, чековете, частните самолети и хеликоптери, на неработещите съпруги, които прекарват времето си в покупки в моловете. А ако работиш на поточната линия, най-вероятно си негър от гетото. В понеделник и петък или си пиян и друсан, или изобщо те няма на работа. Тогава се произвеждат и най-лошите коли. Ако си шеф, твоята кола ще бъде произведена само и единствено в сряда. 

Лошата новина е, че въпреки привидно многото заложен динамит, стилът е достатъчно муден, за да ни напомни на „Търговска къща“ на Клавел. От което съдя, че е възможно в началото на 70те в Америка да е било модерно да се пише толкова зле. Защото при такава тема, би могло да се напише роман с къде повече действие и драма. Да грабва и да вълнува читателя, а не просто да му изрежда в съобщителен стил някакви безцветни факти. 

Стана ми ясно защо някога книгата е издавана зад Желязната завеса. В нея търсещото око може да намери доволно много критика на презрения и загниващ Запад – хората са богати, но нещастни, работническата класа се експлоатира до дупка, обществото пропада морално, наркотиците и убийствата са ежедневие, а на всичкото отгоре и бият негрите. 

За всеки посетител на автомобилните заводи безспорно най-интересна е линията, от която слизат напълно готовите коли. Дълга около километър и половина, тя прави силно впечатление преди всичко защото пред посетителя се разкрива един цялостен акт на съзидание. Началото й отбелязваха няколко заварени едно за друго стоманени парчета, които, сякаш оплодени, растяха и се умножаваха, променяха формите си и ставаха все по-познати. Целият процес наподобяваше твърде много растежа на ембриона в утробата на майката. Той беше достатъчно бавен, за да го доловят страничните наблюдатели, и достатъчно бърз, за да предизвика техния интерес. Движението напред наподобяваше течението на река — най-често то се осъществяваше по права линия, но не липсваха острите завои и разклоненията. В процеса на оформянето си всяка нова кола придобиваше своя индивидуалност по цвят, форма, размер, отделни детайли и различни допълнения — всичко това я правеше толкова различна от останалите, че тя сякаш придобиваше и пол. Накрая, точно както узрелият и вече готов за живота ембрион се разделя с утробата на майката, готовата кола стъпва на своите четири крака и оживява след краткото завъртане на стартерния ключ. Наблюдателят на този процес изпитва чувството, че е свидетел на раждане и чува първия вик на младенеца. А младенецът — поредният нов автомобил — спокойно слиза от конвейера и на собствен ход поема към складовете. 
*** 
Във всеки завод за сглобяване на коли непредвиденото спиране на конвейера е бедствие, което може да се сравни само с избухването на пожар. Всяка минута престой означава загуба на цели състояния — заплати, управленчески и производствени разходи, които нищо не може да възстанови. Казано другояче — когато поточната линия се движи, от нея всеки петдесетина секунди слиза по една напълно готова кола. Следователно, когато тя спре, с всеки петдесет секунди компанията губи стойността на една нова кола. 

Една кратка, но силно впечатляваща справка за състоянието на автомобилната промишленост по света към днешна дата.

четвъртък, септември 20, 2012

Езикът на тялото (Как да разчитаме мислите на другите по техните жестове) – Алън Пийз, Алън Гарнър

Алън Пийз е австралиец, който пише книги за това какво си казват телата ни, докато си говорим с устите си. Доста е успешен в работата си и е един от най-популярните автори по темата. 

Четенето на книга за езика на тялото би могло да започне и като признание в произволна американска група за взаимопомощ: Аз съм неграмотен, защото не разпознавам несловесните сигнали на хората, с които общувам. И това е прост факт. Предполагам, че е възможно повечето отбиващи се тук да не са чак толкова зле, но оставам подозрително настроен. При условие, че според различни изследвания над 80% от общуването на хората е невербално, е странно, че никой не обръща внимание на изучаването на значението на най-универсалните жестове и мимики. В образователната система езикът на тялото напълно се пренебрегва, докато в същото време от теб искат абсурдното познание „какво е искал да каже авторът“ в произведения със съмнителни качества и актуалност. 

В тази книга Алън Пийз е обърнал внимание какво означават различните жестове, които всички правим несъзнателно, и е обяснил как ако внимаваме, ще можем да разбираме по-добре, а при достатъчно майсторство и да манипулираме събеседниците си. Книгата е доста интересна, защото дава прости обяснения за очевидни неща, за които вероятно досега не сме се замисляли. И има много картинки, от които ти става ясно съвсем точно „какво е искал да каже авторът”.:) 

Насоченият показалец е един от най-дразнещите жестове по време на разговор. 
*** 
Когато става дума за ритуалите на ухажване, повечето мъже са почти толкова ефективни, колкото е и някой човек, който е застанал на брега на реката и лови риба, като се опитва да удря рибите по главите с дълъг прът. 
*** 
Хората съставят 90% от мнението си за даден човек въз основа на впечатленията от първите 90 секунди след запознанството с него. 

Странно е като съвпадение, но е факт, че Алън Пийз е решил да гостува в България точно когато аз прочетох книгата му.

сряда, август 29, 2012

Град от кости – Майкъл Конъли

Разхождащо се куче донася на стопанина си пръчка, която не е никаква пръчка, а хумерус – горната кост от ръка на дете. В близкия пущинак Хари Бош и компания намират плитък гроб и свидетелства за убито преди 20 години момче. По костите личат множество травми и фрактури от различна възраст. Тягостното ровене в миналото започва, но скелетите в гардероба се оказват не един и два, включително и в този на Хари. 

Веднага ми направи впечатление как Конъли уреди нашето момче с нова мацка подозрително бързо. Нещо мимолетно имаше в това и трябваше да го забележа, за да не се изненадвам когато после пак така скоропостижно я разкара. Добре познатите ни примамки бяха заредени: 30тина годишна, обича джаз, готви, третата й реплика е: Заведи ме у вас... Пиха мартинита, слушаха Бил Еванс с Kind of Blue и познатия ни и от предишни романи Клифърд Браун и обсъждаха белезите по голото тяло на Хари. 

Най-после дочакахме в книга на Конъли да бъде изкоментиран и баскетболът – партньорът на Бош Джери Едгар се беше сдобил с билети за мач на Лейкърс и затова се наложи Хари да започне разследването сам. 

Към вече разконспирираните черти на Хари Бош, които случайно може би напомнят на нечия друга личност, от тази книга добавяме и това, че пише на компютър с два (вероятно средни) пръста.:) 

Книгата е встрани от най-великите постижения на автора, но ценителите няма да я пропуснат. Дори може да им се случи като на мен да четат до 03:30 през нощта само и само да я довършат. 

Разследването на убийство е вид преследване с неизброими задънени улички, препятствия и колосални разходи на похабени усилия и време.

сряда, август 22, 2012

Между моста и реката - Крейг Фeргюсън


За Крейг Фeргюсън научих покрай едно среднощно проучване на произведенията на водещите на вечерни токшоу-та по телевизиите из Новия свят - Летерман, Конан О'Брайън, Лено и т.н. Оказа се, че хората, гледащи CBS, след като си изгледат Късното шоу с Дейвид Летерман имат желание за още едно, т.нар. Късното късно шоу, което понастоящем е именно с водещ Крейг Фергюсън. Понастоящем, защото какво щеше да е Америка без франчайзите. Докато при дядо Летерман дефилират по няколко пъти в различни сезони най-известните от най-известните личности в Америка, като Джордж Клууни, Парис Хилтън, Анджелина Джоли, Брад Пит и т.н., гостите при чичо Крейг са малко по-отбрани  и като че ли не толкова сериозни. За последното не мога да съм сигурен, понеже изгледах една представителна извадка от около 20 епизода. Човекът ме спечели с това, че е шотландец, вървящ в комплект с относително силен шотландски акцент (музика за ушите ми). Въпреки че от няколко години е горд (ама наистина много горд) собственик и на американски паспорт, британското му чувство за хумор не се е поамериканчило и доста добре се майтапи с всичко и всички.

"Между моста и реката" е първата от двете книги, които Крейг Фергюсън е написал досега и от сега ще кажа, че едва ли бих я прочел втори път. Не защото е с тъп сюжет и не защото е написана лошо или е скучна. Просто е доста специфична и на моменти е като сценарий за Холивудски филм. Има няколко героя - да кажем четири главни - Саул, Леон, Джордж и Фрейзър, които започват животите си в различни точки на земното кълбо; Джордж и Фрейзър в Шотландия, Саул и Леон - в Америка. През цялото време персонажите са доста загубени, но в края се намират - по-точно всеки намира, каквото го прави по някакъв начин щастлив. В романа има от всичко по много - дрога, алкохол, любов и секс, описани в приятни детайли, религия и религиозни фанатици, телевизионни водещи и филмови артисти, продуценти, пустиня, плаж, море, самолети, хора черни, хора бели, хора хомосексуални, хора хетеросексуални, а така също и символи, автобиографични препратки, сарказъм, ирония, мнения на автора по много и най-различни въпроси, заплетени в повествованието стегнато и с много финес от Разказвача. Дори Юнг се появява на няколко места. Богата работа! По всичко в книгата си личи, че Крейги Ферг не е пестил сила, желание и умения, когато я е писал. Поради тази причина бих прочел и втората му книга. Препоръчвам тази на хора без очаквания, харесващи филми, а така също може би и на такива, които обичат разни житейски истории с леко драматичен отенък. Струва ми се подходяща и за хора с умерено цинично виждане за света и хората в него. Не мисля, че би се харесала на хора пуритани. Ще е доста приятна и за хора харесващи сочния, изразителен и не клиширан английски.

За десерт ето нещо по-весело и нещо по-сериозно от Крейг Фергюсън.

сряда, август 15, 2012

Човекът, който обичаше Стивън Кинг – Бранимир Събев

Книгата на Бранимир е негов втори самостоятелен сборник с разкази, а първия му ("Хоро от гарвани") аз просто не съм го чел. Засега. Хорърът сам по себе си не ми е от най-любимите жанрове, но когато е изпипан ми е интересен като всяка друга "спекулативна" литература. 

Корицата е образцов пример как се продава литература. Оригинално име на автора, което обаче поради временна непопулярност е с дребен шрифт и в кьошето. Най-едрите букви привличат погледа, защото казват СТИВЪН КИНГ. Картинката също е важна, защото на нея буквално и много точно е представен едноименният разказ, който е озаглавил и сборника. Така си доволен и от първия поглед, и от последния. Маркетингът на автора също не е за подценяване. Бранимир има над 2 400 приятели във фейсбук, където за профилна снимка е поместил корицата на сборника. Пазарната му атака не подмина и блогърското братство, където щедро биват раздавани книги в замяна на ревюта. Тенкю и евала!:) 

За пореден път се доказва ефикасността на класическата рецепта за успешни истории - пиши за неща, които познаваш добре, пиши за неща, които предизвикват силни емоции у всички читатели - любов, страст, престъпност, опасности на живот и смърт. И си готов. Затова и харесах верните описания на народа по малките градове на татковината. "Страх от страха" (деца си разказват страхотии късно вечер), "Към Ада" (Хичкок, чиста проба) и "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" (продавачите на стари книги в кашони от еквадорски банани ги чувствам почти като роднини) бяха толкова реални и познати като атмосфера, че човек си вика: Брей, как ми се ще аз да я бях измислил тази история. Подозирам, че много от тях са автентични и е възможно след като авторът придобие световна слава по места да се правят организирани турове с гид за най-запалените му фенове.:) Харесах и подигравката с конкурса в Шумен, където организаторите изядоха една участничка, а последният останал автор на хоръри им разказа играта и ги изби до крак. По-познати и може би не толкова оригинални по усещане ми се сториха криминалните му истории, в които си имаше класически престъпници и детективи за герои и Америка за място на действието от рода на"Арлекин" и "Бягството". 

Стори ми се, че в книгата са намерили място и разкази, които не съм много сигурен защо са там ("Котешкият господар"). По-различни като оригиналност, сюжет и писателско умение те изпъкват като скромни провинциални гимназисти на прием на посланик. Други пък се набиват на око като непълнолетна циганка от Околовръстното на същия прием. Три от тях ("Видеокасети", "Любов моя, ангел мой" и най-вече "Благословеният, вещицата и дяволът") са си откровена порнография, която дори и поместена в художествено произведение си остава съществена грешка и оскърбява както читателските очи, така и името на титана от корицата. Недостатък при експлоатирането на чуждата слава е, че те задължава да държиш ниво. 

Личи, че Бранимир опитва да пише различно и експериментира с всичко – сменят се стилове, постройки, места и герои, епохи, какво ли не. Интересно ми е кой от всичките експерименти ще излезе най-удовлетворяващ за самия него и в коя от всичките засегнати посоки ще са следващите му истории. Поздравления и успех!

вторник, август 07, 2012

Благодатният четвъртък – Джон Стайнбек

Познавате ли американските писатели? Ако днес случайно изпитвате безпричинна щедрост и сте в добро състояние на духа, бихте могли да ми направите една услуга. Забравете ги. Забравете ги и прочетете нещо от следните три на Стайнбек – „Тортила Флет“, „Улица Консервна“ и „Благодатният четвъртък“, ако не и всичките три. Не знам дали Америка има други велики писатели, но гениалността на този е предостатъчна.  (Отличията му в литературата са от времената, когато с Нобелова награда и Пулицър все още са награждавали само изключително добрите писатели.) От него прелива толкова проста и натурална доброта, че за нула време те покорява и обезоръжава. Ще се смееш и ще плачеш с него дори и за емпатия да си чул само в сутрешния блок на телевизията.

„Благодатният четвъртък“ е история за любов и още почти нищо. Най-неочаквано може да се окаже, че едни от най-ценните и практични препоръки за щастлив семеен живот може да ги даде Фауна, съдържателката на публичния дом „Мечешко знаме“. Парадокс, нали? И не е само той. Само изключително добър приятел може да те обича толкова, че да ти строши ръката с бейзболна бухалка докато си спиш, просто защото се налага.

Една от причините книгите на Стайнбек да са толкова прекрасни е, защото са естествени. Нямат фалшиво място, в чиято достоверност да искаш да се усъмниш, а истините му са леки, приемливи и незабележимо лични като дишането. И не е нужно да си работил в публичен дом или в биологична лаборатория, да си живял в захвърлен парен котел или да си пропадал алкохолически до най-долно възможно стъпало, за да си сигурен, че гледан оттам светът е точно такъв, какъвто ти го представя той.

И да кажа нещо по принцип. „Благодатният четвъртък“ има прекрасен компактен вид. Смятам, че е срамота и писателско неумение, ако не можеш да си разкажеш историята в рамките на 200, максимум 300 страници. И за теб важи, мистър Джордж Мартин.

Ето тук един хубав цитат, за да добиете представа за чудните описания, с които Стайнбек те въвежда в нова глава или промяна в действието. Такава книга не се чете бързо, защото има прекалено много детайли за изпускане.

Фауна гледаше на брака с благосклонно око. Той бе не само желателно обществено положение, но й осигуряваше и едни от най-редовните клиенти.
***
Док заговори на гърмящите змии, а те наизвадиха раздвоените си езичета и заслушаха:
- Пред себе си виждате един глупак – почна той. – Аз съм човек разумен, човек сравнително образован, с коефициент на интелигентност 182, завършил Чикагския университет с докторат и други титли. Човек сведущ в своята област и не профан в други области. Виждате ли го? Ще прави официално посещение на едно момиче, което живее в парен котел! Купил й е четвърт шоколад! И трепери от страх. Защо? Ще ви кажа защо. Страх го е, че момичето няма да го одобри. От нея го е страх. И знае, че това е смешно, ала не може да се смее.

Останалите цитати ще наблъскам като коментари, за да не става прекалено дълго тук. Картинката по-горе е корицата на най-първото издание.

понеделник, юли 30, 2012

Добавено лято – Евгени Черепов

Хубавото заглавие плюс незабравимото име на автора със сигурност ще привличат погледи по книжарници и сергии. Ако и корицата беше оформена малко по-предизвикателно, ефектът на положителното първо впечатление щеше да бъде изпълнен на максимум. Забелязах, че книгата вече е коментирана на доста места в интернет, което предполагам е доказателство за успех и продажби.

Кой е Евгени Черепов? Млад български автор на разкази, а „Добавено лято” е негов пръв роман. Строителен инженер по образование, жител на Стара Загора, фен на „Берое” и Heroes III. Писането го прави за удоволствие, а не за препитание. 

В представянето на романа на мен веднага ми се забодоха в очите две неща – герой, който се връща от чужбина и тръгва да обикаля България, за да си припомни всичко забравено, и преследващите го загадъчни мъже с тъмни костюми. Далеч не най-добрия старт, нали? Предразполага те да очакваш познати неща, вече експлоатирани теми като емигрантски романи и агенти от "Матрицата". Да, ама не, защото впоследствие се оказва, че нещата съвсем не са така прозаични, както би се заблудил човек от множеството ревюта и тона на разказване, в които няма дори намек за голямата спекулация в края на романа. 

Какво ми хареса на мен ли? Хареса ми, че разказва за места, предмети и събития, а не кой какво си е помислил и почувствал. Не обичам директно да ми се казва какво да мисля. Харесах, че за пръв път някой разказва и за моето детство, че го прави увлекателно и искаш да разбереш какво, по дяволите, ще излезе накрая. Приятно беше, че авторът не се е увлякъл откъм обем (всичко на всичко 155 страници), защото по темата за детството на момчетата от 80те може да се изпишат много и все романтични спомени. Хареса ми да разбера развръзката преди да ми е дотегнало постоянното отлагане и бягство от „мъжете в черно”. Не мога да кажа, че обяснението ме опияни, беше леко извън стила на целия роман, но все пак беше приемливо. Аз обичам фантастичните допускания.:) Може би имената на героите можеше да бъдат по-оригинални, за да се набиват веднага на очи, но на срещата с автора в Панагюрище той каза, че си харесва достатъчно много имена като Лъчезар и Петя, което все пак си е и негова авторова привилегия – може да прави с героите каквото си ще.:)

Имаше някои чисто езикови дреболии, без които вероятно текстът би изглеждал по-добре, от рода на: анцунг, сивина (?), колела (когато се имат предвид колелета, велосипеди), калайдисана печка (?), каменни и варовикови плочи (варовикът все пак също е камък). Разбира се, това не са кой знае какви кусури, но като се има предвид, че книгата се издава от „Сиела” и са я чели трупа от коректор и барем двама редактори, идва леко странно. 

На едно място като прашинка в окото ме подразни и доста безгрижното подхвърляне на понятия като фашизъм и комунизъм и неглежирането на злините, произтичащи от тях, което за мен е твърде опасна материя. Когато нещата са прекалено пресни и засягащи всички живи обитатели на държавата ни, трябва да се внимава малко повече, когато се пише за тях. Опитите за подмяна на най-прясната ни история не бива да се допускат, защото свидетелите може да знаят и помнят кое е добро и кое зло, но дори ние не сме вечни. 

Ей те тука има откъс от романа, а пък това клипче представлява трейлър с автора в главната роля.

сряда, юли 25, 2012

Тортила Флет - Джон Стайнбек

— Шоколадовите бонбони са вредни за човека — каза Пабло. 

Началото на предговора от самия автор отговаря достатъчно за какво ще се разказва в книгата и всеки опит за субективен преразказ трябва да бъде посичан ниско, защото има прекалено голяма вероятност само да развали нещата. 

Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че, ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате пред вид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла в листата на древната, неподрязвана кастилска роза. Не, когато заговорите за къщата на Дани, всеки ще разбере, че имате пред вид едно цяло от хора, от което блика нежност, радост, благодеяния и, най-сетне, мистична скръб. Защото къщата на Дани прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари. Тази история ни разказва също и за това, как тяхната група се появи, как разцъфтя и израсна в едно красиво и мъдро общество. Тази история се занимава с приключенията, които са имали приятелите на Дани, с техните мисли и стремежи. И най-сетне тази история, разправя как погина техният талисман и как цялата група се разпръсна. 

Стайнбек е нетрадиционен разказвач, артист с особено око за добродетелите на хората обичащи живота. По душа неговите герои са някакви мелези между невинни деца и грижовни ангели, на които обаче се налага да живеят труден живот на прозаично място като бедняшкия квартал Тортила Флет в Монтерей. На много места в интернет има ревюта и мнения за книгата, но не съм убеден, че ми харесва как е представена. Усещам нещо като ревност, защото според мен Стайнбек заслужава много повече признание. Уважавам мъже, които са достатъчно силни, за да не отричат, когато понякога нежната страна на живота ги завладява и надвива. 

Книгата е изключително весела и непременно ще изпитате умиление към съдбите на милите нещастници от Тортила Флет. Тя е първата успешна на Стайнбек и скоро е последвана от Улица Консервна, която е написана в същия благороден хипарски дух, но е още по-изпипана откъм иронии и смях с любимите ни вече безделници от Монтерей

Ето тук има една прекрасна аудио версия на книгата на български. Насладете й се и няма да съжалявате. Преводът е на Цветан Стоянов, чете Офелия Лазарова. 

Най-случайно през 2012 се навършват 110 години от рождението на Стайнбек
 
Най-сетне Дани се надигна от пода, удари с глава едното момиче в стомаха, то излезе навън и заквака като жаба. Другото задигна две тенджери и го последва. Известно време Дани и Пайлън ридаха над женското коварство. 
— Ти не знаеш какви змии са жените — каза мъдро Дани. 
— Знам — каза Пайлън. 
— Нищо не знаеш ти! 
— Знам! 
— Стига си лъгал! 
Последва ново сбиване, но не толкова хубаво. 
*** 
— Е та що от това на колко години е — философски забеляза той. — Кръвта й е гореща. Има си къща и двеста долара в банката. 
*** 
Целият Монтерей постепенно почна инстинктивно да се подготвя за нощта. Мисис Гутиерес наряза люти чушлета в своята енчилада. Рупърт Хоган, питиепродавецът, наля вода в джина и го остави настрана, за да го сервира след полунощ. После си сложи малко черен пипер в своето вечерно уиски. В танцувалния салон на Ел Пасео Булет Розендал отвори кутия бисквити и ги нареди като груба кафява дантела върху чиниите от официалния сервиз. Дрогерията „Палас“ прибра навесите над витрините си. Една малка група от хора, прекарали следобеда пред пощата в разговори с познатите си, се отправи към гарата да посрещне делмонтския експрес, който идеше от Сан Франциско. Преситените чайки се дигаха от консервните фабрики и полетяха към крайбрежните скали. Пеликани в редици заскачаха упорито над водата, за да прекарат там нощта. В рибарските лодки италианците навиха мрежите си на големи макари. 
*** 
Слънцето отиваше на запад и доби оранжева руменина. Под розовия храст в двора на Торели Пабло и Пайлън привършиха първия галон с вино. Торели излезе от дома си и премина през двора, без да съгледа своите стари клиенти. Те почакаха, докато той се изгуби по пътя към Монтерей, след това влязоха в къщата и със съвършено умение изкопчиха по една вечеря от мисис Торели. Те я потупваха отзад, наричаха я „сладко патенце“, позволяваха си малки ухажорски свободи с личността й и накрая я оставиха, поласкана и леко разрошена. 
*** 
Тъкмо бяха почнали второто шише, когато Джизъс Мария нахълта вътре. Той се хвана за вратата, за да не падне. Ризата му беше скъсана, а лицето — окървавено. Едното му око беше синьо и изглеждаше твърде зловещо на светлината и свещта. Пабло и Пайлън се спуснаха към него. 
— Бедният ни приятел! Наранен е. Паднал е от скала! Влак го е блъснал! 
В думите им нямаше ни най-малка нотка и присмех, но Джизъс Мария разбра, че това е най-смъртоносният вид присмех. Той се взря в тях с удареното си око, което все още имаше волята да се отваря и да гледа. 
— И на двамата майките ви са крави, крави без вимета! — забеляза той. 
*** 
Разказът постепенно се оформяше, Пайлън обичаше така да се разказва. Историята нямаше да прилича на нищо, ако се избълваше бързо. Добрият разказ се състои от полуизречени неща, които слушателят попълва от своя собствен опит. 
*** 
— Тя не е жена, на която да се правят подаръци — отсъди той най-после. — Много често ние сами се връзваме за жените, като им подаряваме копринени чорапи. 
*** 
Големият булдог на Галвес изскочи с ръмжене от двора и Пайлън му заизрича ласкави комплименти. 
— Хубаво куче — каза той нежно, както и — мило куче — и двете неща: ужасни лъжи. Все пак те направиха впечатление на булдога, защото той се върна в двора на Галвес. 
*** 
Когато войната свърши и всички войскови части бяха разпуснати, Големия Джо имаше все още да излежава присъда от шест месеца. Обвинението беше: явил се на пост в пияно състояние. Ударил един сержант с газена тенекия. Отричал самоличността си (той не можеше да си я спомни, затова бе отричал всичко), откраднал два галона с варен фасул и яздил коня на майора извън казармата, без да има отпуска. 
*** 
От това, което днес стана, ние научихме, че какъвто и да е подаръкът, особено за дама, той не трябва да довежда до даването на втори подарък. Ние научихме също така, че е грешно да се дават подаръци с голяма стойност, защото те могат да докарат до алчност. 

пп
Приложил съм корицата на оригинала, защото българските нямат особени художествени достойнства. Демек - грозни са.
пп2
Знам, че прекалих с цитатите, обаче всички са толкова прекрасни.:)

четвъртък, юли 19, 2012

Мистерии – Алфред Хичкок

Една бърза вметка за предотвратяване на недоразумения. Това е сборник с разкази от различни автори, които са били събрани по вкуса на прословутия режисьор и издадени от него. Никога не съм чувал името на нито един от авторите, но толкова изпипани неща не си спомням от кога не съм чел. Майсторски построени, почти винаги с неочакван край. Знаеш, че ще има изненада и пак не успяваш да познаеш какво ще стане. И това в разкази с ограничен обем и брой герои.

Заглавието е избрано доста удачно, защото хората като чуят хорър или ужаси и си представят вампири, откачени серийни убийци, мозък и черва навън или други подобни глупости. А всъщност Хичкок е майстор и фен на напрежението и страха от неизвестното. Неговите герои в никой случай не са свръхестествени същества, а обикновени хора с нормални професии, които се държат необичайно или пък попадат в такива ситуации. Във всеки разказ обаче има поне по един по-изобретателен, независимо от страна на престъпниците или от страна на системата. Някой, който би изиграл по блестящ начин това, което му е раздадено, без външно да дава никакви признаци на какво е способен. Има истории за забутани градчета със задрямали, но прозорливи шерифи, за лакоми магнати с неверни съпруги, крадливи съдружници, бедни и алчни тарикати, изкуфели бабички. Мотивите обикновено са тривиални – страст и пари, ако не и страст за пари. И какво се получава? Нормални хора с обикновени желания, но ги осъществяват по невероятно интересни начини. Или пак по такива начини не успяват. Което за нас като читатели е еднакво удовлетворяващо, защото важното е да има тръпка.:)

Сега ми беше втори прочит, но ми направи впечатление, че най-много ми харесаха пак разказите, които ме бяха грабнали и преди 15 години – Аматьорът, Прашното чекмедже, На пет километра от Марлибоун, Часовник с кукувица, Вариации на един епизод...

На гърба на книгата внимателно ви пожелават:
Всепризнатият "крал на ужасите" Хичкок ви пожелава приятни писъци!

вторник, юли 10, 2012

Черният отряд – Глен Кук

Няма самообявили се злодеи, само режими на самообявили се светци. 

Ротата на най-елитните наемници в света приема задача, която е в гигантски дози трудна и опасна. Принуден от обстоятелствата Черният отряд сключва договор с Ловеца на души, загадъчна фигура от Десетте, Които Били Покорени — древни магьосници, възродени за живот след столетия мъртвешки сън. Трябва да се бият на страната на злото и да предпазят Господарката на Десетте от разбунтувалото се население на целия континент. Неизгодна ситуация на числено преимущество на врага в пъти, защитаване на грешната кауза, вътрешни интриги, обрати и още огромни количества неизвестни. 

Грубо, грозно и славно приключение, завършило с най-голямата касапница, за която съм чел – взаимното избиване на мъжете от цял континент. Романът е изчистен от почти всички досадни недостатъци на фентъзито като раздут обем, множество ненужни герои, безцелни описания, мудно действие из провинциални имения, дебели ханджии, менестрели, романтика или приказен стил. Няма нито една подобна лиготия. Нещо по-хубаво - няма и почти никакви жени и деца! Употребата на магията има важно значение, точно както си трябва, но с нея не се прекалява. Свръхестествените същества са съвсем малко, което също е гигантски плюс. Подозирам, че с наситеното си действие книгата лесно би се превърнала в зрелищен филм. Препоръчвам я с две ръце и вероятно ще чета следващи томове. 

Алвин и Ана са издали някои още по-големи истини за книгата в частност и за поредицата като цяло. 

Съдбата е невярна кучка. 
*** 
Когато имаш по-малко привърженици на своя страна, научаваш се да играеш с белязани карти. 
*** 
Звучеше като напъпила девойка на седемнайсет, а изглеждаше като четирийсет и пет годишна жена, обиколила света три пъти. 
*** 
Преследва ме ясното познание, че накрая злото неизменно побеждава. 
*** 
— Неписаният закон на всички армии, Капитане! — ухилих се. — Нисшите чинове имат привилегията да подлагат на съмнение здравия разум и компетентността на командирите си. Това е спойката, която държи сплотени хората! 
*** 
Лагерът се съживяваше. Бойците ни закусваха, измиваха пустинята от телата си, мрънкаха, цупеха се и се караха. Някои дори разговаряха помежду си. Възстановяването започваше. 
*** 
Стигнах до портите, неспособен да пребия и баба си. 
*** 
Преди два месеца моралът ни се влачеше по-ниско и от змийски задник. 
*** 
Всяка армия пада, ако не се знае кой командва.

неделя, юни 24, 2012

Дверите на възприятието, Рай и Ад - Олдъс Хъксли

“If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, Infinite. For man has closed himself up, till he sees all things thro' narrow chinks of his cavern.” 
― William Blake, The Marriage of Heaven and Hell


С две думи - забележително четиво! В две есета, заемащи няма и 150 страници, без да броим приложенията и обяснителните бележки, имаше толкова много неща, които ме интересуват, че на моменти трябваше да спирам, за да съпоставям с други неща, които съм чел и да се опитвам да разбера, дали си противоречат или се потвърждават едно друго. При това сигурно съм изпуснал много неща, така ще трябва да има втори прочит.


През месец май 1954-та, Олдъс Хъксли провежда експеримент със себе си, като приема доза мескалин, с цел да установи какъв ще е физическия и психологическия ефект от веществото. На теста присъстват жена му и Хъмфри Озмънд - психиатър, който по това време обширно се занимава с това да изследва, какви са ефектите на психоактивните съставки върху човешката психика, за да може да ги използва при лечението на душевни разстройства - които трябва да следят какви ще са промените в поведението му през тази психаделия. Самият Хъксли използва преживяванията си, като повод да преосмисли куп неща за човека, физиологията му и как той се вмества сред другите хора, как според нето се ражда изкуството и религията и как, всеки човек би могъл по-добре да разбере как мислят другите от неговия вид.

Сигурно веднага ще кажете, че той е бил един от първите западни откаченяци, които започват да говорят за чакри, трансцедентални преживявания, числото Пи, Египетските пирамиди, маите и тъмната страна на Луната. Да, ама не е точно така, защото през цялото време човекът прилага като доказателства актуални за онова време научни изследвания върху човешкото тяло и въздействието на различните вещества върху мисловната дейност, допълвайки ги с понятия от аналитичната психология на Юнг. Египетските пирамиди изобщо не се споменават. Вместо това се говори за това, че тялото има собствени начини да произвежда стимуланти, които започват да се отделят при определени стресови ситуации и това коренно променя начина, по който човек вижда света. Също така, филтърът на възприятията, който мозъкът налага в ежедневието на хората при различните хора е с различна пропускливост - количиствена и качествена. Тези две неща водят, според Хъксли, до появата на религия и изкуство в човешкото общество, като средства, с които да се обяснят тези извънредни състояния на съзнанието.

В "Дверите на възприятието" Хъксли подробно описва как виждането му за света се променя чисто визуално и до какви промени в понятията, с които светът е описван от човека, води това. Времето, например, тотално губи смисъл. Понятия като "успех" и "неуспех" вече нямат абсолютно никакво значение, а чувството за "аз" (егото) отива някъде много на заден план. В "Рай и Ад", пък, той съпоставя собствените си преживявания с представите за ад и рай, които са неделима част от човешката психика, най-вероятно като част от колективно неосъзнатото и като такива оформят основата на религията.

ПП. Въздържам се да добавям цитати. Ценни мисли има в изобилие, но извадени от контекста, твърде лесно могат да бъдат изтълкувани спекулативно. Както май са направили хипарите през 60-те.